* * *

Аз познавам надежди,
които цъфтят като троскот
сред метастази от болка,
тъга и очакване…
Те поникват – цветя
изпод светлите стъпки
на Господ…
А Той е навсякъде…
Вярваш ли –
Той е навсякъде…

 

Весела Димова
18.04.2018 г.

Advertisements

Когато се сменят сезоните…

Трохички от сняг
и парченца
от минали пролети –
в този призрачен мрак,
в който
душите ни са разголени –
до въздишка,
до кръв,
до стенание в тишината…
Последната обич
е като първата –
нежна, грешна
и свята…

 

Весела Димова
18.04.2018 г.

„Трохички от сняг…“ Снимка: В.Д.

* * *

Някъде във друго време
любовта ти ме намира…
Между гибел и спасение –
тя възкръсва, аз умирам…

После много споделено
си разменяме местата –
аз осъмвам, преродена,
тя потъва в тъмнината…

Ще й подаря душата си –
с две крила, на възел вързани –
ако само ме дочака
в друго време – да се върна…

 

Весела Димова
15.04.2018 г.

Сн. Георги Байчев и Flamenco Dance – Celina Zambon

* * *

Призоват ли те неумолимо
безкрайността, любовта, смъртта –
ти не можеш да не заминеш,
аз не мога да те спася –
планини от упреци да стоваря
и от разум, и от вини…
И не ми обещавай вярност!
Просто… някога… се върни…

 

Весела Димова
13.04.2018 г.

Снимка: Георги Байчев

* * *

Пиян беше разумът ти…
Пиян беше,
когато отиде с чувството ми
на първа среща –
съвсем забрави кой е
и откъде е,
запяха в небето славеи,
ветрец повея
и стана едно хубаво,
светло, цветно…
И ти си спомни,
че си поет и
че аз съм Алиса
в страната на чудесата…
Преди да свърши
пиянството на душата…

 

Весела Димова
11.04.2018 г.

Снимка: Георги Байчев

* * *

Свиквам,
че си измислен герой –
никой от враговете ти
не е смъртно пронизан…
Не печелиш принцеси,
нямаш златна корона…
Само раните ти
са съвсем истински –
познавам ги отдалеч
по кървенето
(окото ми опитно
няма как да измамиш) –
върху дланите
и по глезените,
и в реброто –
последната рана…
Разреши ми
да ги докосна с устни,
с миро да ги покрия…
Какво, че не си Исус…
И аз не се казвам Мария…

 

Весела Димова
08.04.2018 г.

„Книгата“… Снимка: Георги Байчев

РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Тази нощ бе разпънат на кръст….
Но не беше Христос
(по някаква странна случайност
се казваше Христо…).
А пироните бяха
системи, катетри и портове
и към живота
го приковаха неистово…
Бълнуваше… Викаше нещо…
От дясната му страна
окото отдавна за светлото
бе ослепяло…
А в лявото се роди
една страшна сълза,
пропълзя по лицето
и се сля на косата му с бялото…
През мъглата
от дормикум и морфин,
изсушени до кръв,
нещо шепнеха старите устни…
„Аз… там… някога… имах син…
Той ме вика сега…
Моля ви… да ме пуснете…“
И тогава разбрах –
на Разпетия петък в нощта,
непростима бе
грешката на съдбата…
На небето, преди да порасне,
бе взела сина,
а на кръста за изкупление
прикован бе бащата…

 

Весела Димова
01.04.2018 г.

„Разпятие“… Снимка: В.Д.