Между отчаянието
и надеждата се люлее
една тънка нишка от светлина
златно паяче я изприда
от страховете на пеперудите
после се изкачва по нея
до най-високата камбанария
отива да ги прошепне
в ухото на Бог
Весела Димова
17.03.2020 г.
„Параклисът“ – сн. В.Д.
Ще ти разкажа за голямата гора…
Ще ти разкажа,
но първо събуди от сън листата
на всички непораснали дървета…
Почакай ги добре да си изплакнат
зелените очи с роса и слънце…
Това навярно ден ще ти отнеме,
но ти не бързай…
Никак да не бързаш,
че времето тече съвсем различно
за хората, тревите и дърветата…
Почакай още птица да запее…
А птицата едва ли ще запее,
ако добро гнездо не си е свила…
Та, значи, дай й време за гнездото…
Докато чакаш, змия ще пролази
по ствола на дървото… Остави я…
Преди да си решил да я убиеш,
ще видиш, че сама ще си отиде…
Край тебе ще пробягат плахи стъпки –
на катерица, заек или нещо
по-боязливо даже от дъха ти…
Не го търси – едва ли ще го видиш…
Поскиташ ли из горските пътеки,
ще забележиш стъпки на елени…
Ако еленът близо е – моли се
ловците да са някъде далече…
Последваш ли еленовите стъпки,
до извора ще стигнеш… Щом отпият
оттам сърната с малкото сърненце,
отпий и ти… Водата е вълшебна
и няма нужда аз да ти разказвам
за голямата гора… Ще знаеш всичко,
което ти е нужно, за да стигнеш
при себе си по нейните пътеки…
Весела Димова
10.03.2020 г.
Не забравяй да казваш
на своя ангел-хранител
че го обичаш
да не посърнат крилете му
да не почернее душата му
и дяволът да реши
че е негов брат
Весела Димова
18.02.2020 г.
Диана Тончева – „Ангел-хранител“ (бронз)
Тръгваш си от този град
със слепи улици
минирани със самота
тръгваш си
от мъглата на илюзиите
в която като кафе с мляко
си разтворил
няколко зърна
горчива поезия
тръгваш си от нещата
които си обичал
но отреденото им време
е излетяло през комина
и после върви го гони
по хълмовете на тъгата
тръгваш си от този град
остава само сянката ти
тъмно петно на асфалта
върху което някой
бъдещ Банкси
ще нарисува човек
Весела Димова
21.01.2020 г.
Сн.: В.Д.
Вярваш ли в любовта
на мартенския сняг
към напъпилите вишни
когато виждаш как прегръща
розовите им главици
крехък като ангелско крило
студен като замръзнала сълза
и бял като косите на Бога
животът е премерена
доза простосмъртност
невинността има давност
нежността убива
времето също
Весела Димова
16.02.2020 г.
Снимка: авт.
Если болела –
Ты сошёл бы с ума!…
А потом – анальгин –
И жизнь становится проще…
Но она приходит,
Как приходит весна –
Потому что любовь…
И ничего больше.
Весела Димова
19.03.2020 г.
„Просто пролет“ – снимка: В.Д.
Словно стон
Припадает тьма –
На побережье
Между твоим стихом
И твоим диким страхом…
Совсем не знаешь
Куда подевалась нежность
И почему каштаны
Уже не пахнут…
В сердце
недостает любви,
И воздуха не хватает легким,
Все на твоих плечах –
От дворцов до хлеба…
Так давно ты забыл,
Что такой легкий –
Всего двадцать один грамм
Унесешь на небо…
Весела Димова
17.03.2020 г.
Снимка: авт.
Затваряме вратите си…
Отваряме душите си…
За да има „после“…
После ще празнуваме,
после ще танцуваме
по тревите боси…
После ще се смеем,
ще пеем,
ще живеем…
Днес
трябва
да оцелеем…
Весела Димова
14.03.2020 г.
Полюшваш се на тънкото въже
между „да бъдеш или на не бъдеш“ –
там, дето безпогрешните мъже
четат високо своите присъди
над целия останал грешен свят,
все още нерешил дали да трае,
или да сменя земния си ад
с еднопосочен жълт билет за рая…
Полюшваш се на тънкото въже –
махало на часовник стар и точен…
Не те е страх – защото си щурче
и ей сега ще свирнеш и ще скочиш…
Весела Димова
11.03.2020 г.
Фотоколаж: В.Д.
Някога, преди много години, получих подарък-мартеничка от скъп на сърцето ми човек.
Когато забелязах първото цъфнало дърво, спазих обичая, развързах мартеничката от ръката си и я завързах на най-здравия му клон… Пожелах си тя да остане там, да устои на ветровете и дъждовете и винаги, когато минавам покрай това дърво, червено-бялата й усмивка да ми напомня за човека, който ми я подари.
Преди няколко дни съвсем случайно минах край мястото… Едва познах дървото! От млада, крехка фиданка, то беше израсло високо и кичесто, щедро разперило клони, осеяни с цветни пъпчици, а тук-там по тях се мяркаха и първите бели цветчета – предвестници на идващата пролет…
Тогава забелязах мартеничката… Още си стоеше там – завързана в основата на най-здравия клон. Беше се впила в кората му като пръстен, който си сложил преди цяла вечност и вече не можеш да свалиш. Като оброк. Беше издълбала белег от нежност, дълбок и незаличим – досущ като белег от нож… Беше станала част от дървото.
Тогава почувствах с кожата си как боли любовта…
И как задушава понякога, как обсебва раняващо и прегръща до смърт…
Можех да скъсам мартеницата…
Но не можех да спася дървото!
Не от смъртта –
от белега…
Весела Димова
02.03.2020 г.
Сн.: авт.
Весела Димова 